You have been weighed.

Днес ще направя кратък анализ на една сценка, която бях позабравил.

 

Черният рицар – Адемар във филма е портретиран като арогантен, силен, дързък аристократ, който се бори да спечели сърцето на принцесата като принизява и смачква своите противници.
Х. Леджър е рицарят в бяло, който е от бедно потекло, но иска да докаже, че чрез вярата в доброто е нещо като олицетворение, че няма значение от къде си тръгнал, а само това, на къде отиваш и кой си сега – някой който обича да се бие, да кръстосва шпаги, той е олицетворение на доблестта, на честта и на чистотата.

Малко ги пресилвам нещата, но в общи черти това е.

В последната битка, която ще ви представя става въпрос как Адемар и Леджър се срещат на арената в челен сблъсък.

Ще оставя да изгледате филма, ако искате да разберете повече, заслужава си.
В моя случай аз разглеждам, черния рицар като част от мен самия – едно мое аз, което по подобен начин на Адемар разглежда света, но може би с малката разлика, че това мое аз в съществуването си и във вярванията си, то не е зло. То не съществува, за да потъпква другите или, за да принизява който и да било, не и ако не бъде предизвикано.
Леджър съм го издигнал в олицетворение реалност и вселена преплетени в едно.
В мига, в който той насочва копието си срещу Адемар и крещи “УИЛЯЯЯМ”, все едно крещи “СЪБУДИ СЕЕЕ”.

То и самата сцена в последствие това се опитва да покаже на Адемар, че той е живял в собствен свят, в който се е вклинил твърде много и когато го свалят от коня и му казват неговите собствени думи: “Ти беше премерен, ти беше претеглен и ти се оказа абсолютно негоден.” тогава той лежи в абсолютен крах на земята. Не можейки да повярва, че неговият свят не просто е разлюлян, а разбит на парчета.

Та и в моя случай, реалността ме събужда, а това как в началото показват Леджър в минутите преди сблъсъка, музиката и приятелите му ми напомнят по-скоро за вселената и за това как има някакво по-велико добро от нас самите, което ни наблюдава някъде от горе и ни дава своите напътсвия винаги.
Малко е сложно и може би не звучи толкова лесно да се забележи, може и да е защото аз така си го интерпретирам.
Но да тази сцена я качвам, защото напоследък си мислех, че режимът, който спазвах е достатъчно силен, за да износи собствените ми чувства, емоции и не просто да ги износи, ами да ги обгърне.
Но това не се оказа точно така.

Трябват ми още тренировки… ; (

Важното,  е че е за добро и както казва Леджър накрая:

Щом Господ е рекъл да те остави жив, значи си има причина.
Та ей на и аз това бих казал, че за всяко нещо си има причина и рано или късно всеки си намира пътя.

Всеки рано или късно се научава. По-трудния или по-лесния начин.

Последно мога да добавя, че :

Истината е да си засилен на забавен каданс. Това е. :Д

Бог да е с вас.

Поздрави