Профитерол

Наблюдавах и последната съчка, която се стапяше пред силата на огнената стихия… всичко просто… изгоря.
Бях седнал до Р. и С. и тамън им обеснявах злостранната си участ, а може би привилегия, да съм жив тук и сега и да наблюдавам всичко отстрани.
Р. ме попита: “И как така остана тук? Защо не се качи на Влака?”
Аз му отговорих: “Ами забравих си якето…и исках да си го взема.”
Той се усмихна, но не каза нищо…
Защо ли? Защо толкова много държах на кафявия безхарактерен шушляк… за какво ми бе притрябвало да се връщам за него. хах…

Може би е добре да се върна към тази част на историята, която си спомням достатъчно добре, за да запиша като някакво начало…

Гара Бов след Апокалипсиса

Бях с наще на гара… някоя си…
Бързаха да се качат на влака.
Влачех се зад тях, но бях убеден, че тоя влак няма как да го изпусна. хах
Погледнах назад и на slow-motion видях якето ми да виси на една закачалка. После се обърнах напред, стоях така 1 секунда… и просто продължих… ;Д
Качих се на влака и майка ми беше седнала в едно от купетата. Казах и:
“Ще отида да си взема якето. След малко ще се върна.”
Тя ме погледна с жал и и се искаше да ме спре… Нямаше значение за нея дали ще го взема или не, просто искаше да се върна на време.
Бях убеден, че ще се върна.

Слязох от влака. И се запътих към гарата.
С всяка изминала крачка забелязвах все повече и повече прашинките горяща дървесна пепел.
Минавах през някогашните коридори, които сега бяха просто догарки на огнената стихия.
Защо продължавах да крача най-спокойно напред…, вече бях убеден, че всичко беше напразно, якето би трябвало да е вече разтопено?

Но някаква сила или хуммм на кратко хумка ме подканяше да продължа да вървя. :Д

Всичко беше просто пепел…
Черна, но не и враждебна. Тя просто беше такава каквато е. Огънят не ме достигаше нищо, че минавах на сантиметри от неговите владения… Сякаш ми даваше High Five и със страст присъща само на него, продължаваше да се наслаждава на работата си…

Напълно бях забравил за якето, за влака и за… самият мен.

…..профитерол…. профитерол…профитерол…

“И ето на как съм тук сега с вас и чакам… :Д”

Бях разбрал от новите си стари приятели, че влакът беше заминал. Поне така усещах. Но сякаш това нямаше абсолютно никакво значение, нито за тях… а някъде там и… нито за мен…

Р. ми каза: “Тцтц значи си бил на влака в купето и просто така си слязал…”
Не ме упрекваше “момчото”, но ми се чудеше на ъкъла :Д.
С. слушаше историята ми, но тя беше… just there… Беше тотално опиянена от силата на Слънцето. Усмихваше се и се полюшваше в ритъм понятен само на нея. Не беше с нас, но и не беше тотално чезнеща.

Р. гледаше в посока къm Слънцето.

Аз бях седнал до него съвсем малко по настрани. Между нас имаше бял лист хартия или просто бял камък…
В този момент започнаха да се движат букви по бялата повърхност.
Бяха предвидени само за мен. Само аз ги виждах.
Бяха изпратени от Р.

“Много ми харесва звукът. Изпадам в екстаз.” Продължаваха да се нижат букви понятни само нам ;Д…

Отдавна познавах Шума, но явно Р. за пръв път имаше честта да се докосне до него. Или може би просто искаше да го каже без да откъсва погледа си от Слънцето… Може би знаеше за Него много, много преди аз да разбера за Него…

Предложих му да кажем на С. за Него.
Исках и тя да го изпита. Мислех си, че може би ще и хареса. Бях останал с впечатлението, че тя си пада по подобни преживявания… Нищо, че може би я познавах от… преди минута. Но пък имах странното чувство, че ги познавам тия двамата от цяла вечност.
Сякаш точно това парче земя, тази угарка беше духовен кръстопът и хора от различни места, може би от хилядолетия насам, имаха честта да се срещнат отново…

Р. не каза нищо и просто продължаваше да гледа напред в някаква странна смеска от сериозност и несериозност…

Каквото и да се случваше съдбата ме бе срещнала с поредните интересни хора, а може би и именно тази среща ме накара да сляза от влака…

Отново чух думата.

…..профитерол…. профитерол…профитерол…

От къде ми е позната тая дума, от къде се беше напъхала така натрапчиво в моя сън?

Това ще да е някоя нова слънчева система или може би спирката, за която чаках… влака?

“Съществува ли изобщо?” си промърморих сам на себе си…

*****

Няколко минути по-късно….

Излизам, но къде??

Е как къде… до магазина разбира се!

:Д