Погледнах го учудено и уплашено.
-Това са фантазии, фантазии – отговорих яростно. – Разумът с неговото чувство за реалност нищо не може да види в тях.
Такива настроения са подходящи само за фаталисти, които нямат воля, енергия и сила да ръководят собствената си съдба. Такива хора никога не са имали привилегиите в особеностите на характера, които създават един римлянин; те са лишени от храброст, следователно не познават удоволствието на битката и никога не са пили от чашата на победата; те никога не са почувствували особеното опиянение от победата и господството на сабята. И точно така, както те са напълно чужди на такива радости, така техният характер е чужд на дисциплината. Удавени в своята страст за подчинение, те не познават истинската воля за любов, воля за господство, за отмъщение, за борба. Те не познават живота и света. Как тогава някой от тях би раздавал правосъдие?
Този народ се е задоволил да приеме като своя съдба пясъците и скалистите хълмове на своята мъничка родина. Земята е скъперница по отношение на тях – затова те отправят погледи към небето и мечтаят за живот над облаците. Какво общо имаме ние, римляните с тези неща? Не са ли достатъчни за теб националните герои? Би ли заменил нашите велики Мариус, Сула, Цезар, бога Август, нашия собствен командир Германий, които покориха юдеите, за еврейските патриарси, така че да можеш да седиш с тях в небесното царство? – завърших аз шеговито.
Но той ми отговори много искрено:
-Постиженията на нашите герои? Кой може да ги изброи? Те са установили римския орел по всички краища на света, те са подчинили на римската власт безброй народи. Кой би отказал тяхната храброст? Но биха ли могли те да заповядат на духове по същия начин, по който заповядват на своите войници? Могат ли да променят собствените си съдби, да си определят нови съдбини? Могат ли да опънат мрежа под себе си, за да се спасят, когато паднат в бездънната бездна на смъртта? Могат ли те, с всички свои армии и оръжия, да изтъпят зъбите на невидимия червей, наречен време, който гризе така нагло телата на велики и малки? Могат ли те, с цялата своя храброст, да отредят за себе си един-единствен ден, една-единствена минута повече, отколкото е техният дял, или да изискат като дан на победител един-единствен дъх повече, отколкото е предназначен на техния живот? Могат ли техните триумфи да им дадат една секунда чиста радост, невгорчена от мисълта за края? Какво е цялото тяхно богатство, ако се състои от реалности, които се измерват с мярката на разрушението? Какво са техните победи, ако победител и победен споделят същата съдба, ако заедно падат в същия трап на безкрайна нощ? Какво са техните дела, ако се смилат от мелниците на разрушението и се разпръскват от ветровете на миналото и угасват от нищожеството на нашето ограничено съществуване?
Победа е това, което създава вечни ценности, които не се поддават нито на времето, нито на отровата. Победа е това, което създава вечната радост от вечно пребъдващо притежание. Храброст е това, което побеждава мимолетните страсти и желания, тези, които задоволяват, без да изпълват. Победата над самия себе си те подготвя да получиш великото благословение на вяра в една вечна сила, която в изобилието на своето благословение те е взела под свое покровителство и те пази във всички светове през всички времена, във всички форми и съществувания, на които си обречен. О, тогава моите кости могат да бъдат разчупени, кръвта ми да изтече на бойното поле на живота: Бог ще събере моите разпръснати кости и ще събере моята разлята кръв и отново ще ги възстанови. Какъв огън би могъл да ми навреди тогава? Какви войни биха могли да ме преодолеят? Аз съм вечността в него. Само един вид сила може да ми даде крайната победа: силата, която идва от братството в съюз, който единственото вечно божество е направило с човека. И никой не може да ме осигури в това братство, в този съюз, ако не го намеря във вярата на варварите, над които властвуваме – евреите.
Зави ми се свят от тази реч. Взех ръката на моя приятел и казах:
-Центурионе, какво се е случило с теб? На кои принадлежиш?
-Корнелий, ти не ще ме разбереш. Ти си сляп и не искаш да прогледнеш. Чувствувам, че нещо се ражда вътре в мен, една врата се отваря пред мен и ти не можеш да минеш през нея. Името на рази врата е – вяра.
Не му казах нищо повече. Видях, че той бе загубен човек…
Amusika 