Книгата,

която не трябва да бъде назовавана….

“- Няма много за гледане.”

Не знам дали някога съм споменавал, но не обичам да чета книги. Губят ми времето, не са интересни, няма много за гледане или са пълни със знания на хора, които не познавам, на които не мога да се доверя или просто да откликна на написаното… оу да забравих да добавя и обичаните теми на художествената литература – убийства, кражби, изневяри, престъпления – интрига да има, но на каква цена… никой май не знае.”

“-Симпатичен сте. Може би когато си тръгнете ще бъдете малко по-малко глупав.”

Лъжа. Обичам да чета книга. Но в последните няколко години загубих надежда, че ще попадна на нещо, което хем да е интересно, хем да е забавно, хем да е изпълнено с въпроси или пък най-добре с отговори, чиито въпроси трябва да гадаеш ;Д. Всички книги са или стани по-добър себе си, как да сготвя по-вкусно пиле или кой кой убил и защо… еми така. нъц нъц нъц…

но тази книга… тя просто байпасна всичките ми граници…

Оня ден ми стана черен екрана и се наложи да си спра компа… ; (

“- Шегувате ли се ?”

, но пък взе, че ме навести музата ми и седнах да напиша нещо. И това нещо никога до сега не ме беше замисляло от къде идва.
Начинът ми на писане не съм го анализирал никога.
не ми е трябвало, защото просто е като едно… море.
може би по-скоро река. И ако аз съм това море, I don’t give a shit about youuu…. ще се лашкаш по него или да те няма ;Д

“- Е има го морето, съгласен съм,” :Д ( Тоя е по-як от колкото звучи бтв :Д)
Никога не съм търсил краят на тая река, просто ми харесва да тече и да тече, да прехвърлям стотици теми в главата си, да вземам от тях всичко, което разбирам и всичко което не разбирам и да го смесвам в някакви водовъртежи от каламбури и всякакви подобни изчанчености, докато не дай си боже се роди нещо, което си заслужава да бъде написано и още повече има шанса да бъде разбрано или оценено от хората, които са се осмелили да влязат в това… море.

Та тази книга все едно ми показа, че моето море е част от океана.
И океанът всъщност е досущ като морето само, че малко по-голямо водно място, което побира в себе си не само красотата на мига, женствеността на жената във виолетова пелерина, детските невинни въпроси и замечтаности, но и страшните въпроси за смъртта, болестта и болката на бароните, аристократите или иначе казано на нас самите .

Все едно чета за себе си и своите преживявания, но всъщност няма нищо общо с написаното… what the heck?

“но морето си е все море, едно и също, море до хоризонта, хайде да мине някой кораб, ама и то не е кой знае какво ” :Д

Не се бъркайте хора, тя е написана по много оригинален начин – хем крилато, хем философски завъртяно. Всичките и концепции водят до една основна и тя е, че ако искаш да си щастлив трябва да се потопиш в този водовъртеж и ти самия. Трябва да му се отдадеш… Трябва морето да стане Океанът… Поне за малко… ноооо ъоуъуъууъу сега ме е страх да се потапям на макс ;Д …

Но и ми дава шансът морето ми най-накрая да се отдаде на океанът… дава ми коридор, в който да поплувам знаейки, че ще плувам с каквата си скорост си искам.  Мога да се връщам и да се обръщам и да правя кълбета и да скачам и пак да съм в тая точка, в която съм си и пак да ми е интересно.

Имам чувството, че мога… да я чета и да я чета и да я чета да я чета и да я чета и да я чета да я чета и да я чета и да я чета…

Спирам.

Книгата, която не бива да бъде назовавана.

Но имам последно една песен, която всъщност ми напомня донякъде на тази книга –

The northern light са група мисля, които правят музика в духа на dream wav-а.

Та и тая песен може би не случайно се казва tidal wave. Все едно те понася напред дори през студените води и айсберги на снимката, така както се носят всичките истории позитивни и до някъде негативни в книгата.

Аи това е морячета ;Д