Гласссс, но не моят.

Улици, къщи, хора, съдби. Обичайните заподозрени.

Чета малки истории, разглеждам приятелски снимки, смея се на меменца, на които попадам съвсеем случайно, получавам съвети, гледам през прозореца врабчовците.
Всичко минава през мен.
Нямам желание да го спирам, да го споделям, да го разкодирам, да го мисля или да го фантазирам.
Нямам желание да го коментирам в мен и отвъд мен.
Нямам желание да го откарам до нови хоризонти.

Но всичко ли видях и осъзнах?
Не разбира се.
Но сега си спомних, че съм просто парче… стъкло.

Ееей кат онова горе от видеото ; Д