Годината е 2056, светът е потънал в разрушения и тъмнина. Анархия се ширеше от единия до другия край на града. Безумци крещяха по улиците, а опустошени витрини горяха и бяха едва бегъл спомен за богатия капиталистически град, който се подвизаваше на това място.
А какъв град бе само… никой вече не си спомняше… може би само бившото ченге, което беше застанало срещу останките на някогашната корпорация -ТКом-, която твърде късно бе предприела мерки, за опазването на града.
Но това не беше от значение за Снейк Плискен. “Yeah Чу ли ме добре ?” – издърпваше поредната цигара от смачкана кутия червено Малборо и зареждаше АК2353 с достатъчно патрони, за да прочисти улиците и тази нощ.
Обграден в своя трон от разрушения, безброй гилзи и заличени спомени на радост, светлина и усмивки, той превързваше раните си без да изпусне нито един стон.
Беше забравил отдавна болката. Никой нямаше да му съчуства, а и никой не можеше да му съчувства. Той беше кален в толкова много битки, че се бе превърнал в жива легенда. Нямаше право да показва слабост,защото трябваше да продължи да крачи и да защитава своите принципи както и малкото останал живот по тези мрачни места.
Колкото и да беше безмислена или безнадеждна ситуацията никой никога не го беше видял сломен, а истината, която много малко хора можеха само да гадят за него бе, че той се наслаждаваше на това да се бори, за да става все по-добър и по-добър войн. За да докаже, че той е способен да се справи, а и може би защото това бе част от неговото призвание… мементо от предишния му живот като полицай защитаващ реда из улиците на New York City.
Червената змия символ на прераждане, на борба и оцеляване, но и на невероятно силна жива енергия бе сплетена в двоен хеликс на дясното му рамо и винаги когато чувстваше, че е сам той напипваше с пръсти това място.
Знаеше, че духът на Змията е с него и ще го закриля дори и в сетния му час.
Радиостанцията на рамото му изпука. Той бе отново призован да спаси поредната жертва на това прокобно място. Изсмука с невероятна наслада зловонните пари на цигарата, затвори очи за миг и си спомни за жена си, която го прегръщаше нежно, децата, които си играеха весело на улицата, както и усмивките на неговите колеги скупчени около поредния случай в участъка.
Махна с ръка и опипа патрондажа си, не просто за да излезе от този сладък спомен, не просто, за да провери отново оръжията си, а защото той вярваше, че тези времена могат отново да бъдат възцарени.
Той бе един от малцината останали герои борейки се за едно по-добро утро.
Качи се в стария Форд и потегли напред през призрачните сенки на нощта.
А те, те прегръщаха и бленуваха онзи далечен миг в който отново, щяха да се докоснат до светлината на деня…
Amusika 