Черен град. Черен хотел. Черна стая.
Лампите едва едва мъждукат. Сякаш времето е спряло. Хората минават покрай мен. Едно време ги забелязвах, но това време бе отминало много отдавна. Бях се превърнал в ренегат, наемник, който изпълнява поръчкови задачи.
Не обръщах внимание на нищо и на никой. Всички те бяха станали част от черната стена. Невидима и сраснала се с дълбините на малкото човещина останала в мен от годините, в които все още живеех, за да се боря за човечеството.
Не познавах моите шефове, но работех за тях. Не задавах въпроси, а само изпълнявах.
Говорех силно на висок глас, ръкомахах и бях доста ядосан. Не обръщах внимание на никой и на нищо.
Единствено тъмнината ме огръщаше от всички страни.
Говорех по телефона с шефа ми и бях адски самовглъбен в разговора. Всички в бранша ме познаваха като свиреп главорез. Диктатор, който налагаше своето мнение без да се замисли, но нали работеше…, нали можеха да разчитат на мен, някой да им свърши мръсната работа… Годините натрупан опит ме бяха оставили с десетки и стотици белези, които се зачервяваха, гноясваха и кървяха всеки път когато се налагаше да слушам някой за неговите преживявания и опит…
Не можех да повярвам, че всички, които познавам по един или друг начин са част от този град. Не исках да го видя. Тайно се надявах, че са избегнали злата ми участ да кръстосват сами беззащитни, пустите тъмни улици. Но това не се оказа така.
Може би не внимавах в мислите, или в думите си и ги бях повлякъл със себе си… А може би винаги бяха тук, но никога не си бях задавал въпросът: “Защо чак сега ги виждам?”
Спиралата се развъртя и видях как някой ме измести. “Защо подяволите ме буташ? Не вижаш ли че водя важен разговор?”
Всички се разкрещяха.”Какво пък искат?Нали цял живот са невидими, нали цял живот избраха да не участват в този малък спектакъл. Но дали наистина са избрали да не участват? Или това е една от поредните ми илюзии. Не мога да избягам от истината. Не съм едиствен в града на сенките. Дори другите да не го разбират, дори да не го осъзнават съзнателно и те са тук. Всъщност аз осъзнах, че не съм сам в града на сенките. Какъв major misconception… Почувствах се като N.D. Wolfwood в предсмъртния му час.
Драматична музика, църква и тъжните признания на един човек, който е объркал пътят си много много отдавна…
“Наистина ли сгреших, наистина ли нямаше друг начин, наистина ли трябваше да избия всички тези хора? Защо не го видях това преди да стане твърде късно?”
“Дали всеки мой избор в този живот не беше грешка? Дали мога чак сега да Те помоля за прошка?”
И аз си го помислих… как можах да реша, че градът на сенките е само моя съдба…
Спиралата се развърта и отново съм в черната стая.
Крещя на Аора, защо не ме е издърпала от черната стая навреме. Намирам сам отговорът, нали винаги сам го намирам… Защо тя е тук? Никога не съм я виждал в града на сенките? Дълбоко от съзнанието ми изплува нейна реплика: “Винаги ли трябва ти да си прав…”.
Мислех си, че давам на другите свобода, когато ги отблъсквам от себе си, давам им свободата да бъдат прави. Но така забравих, че все пак аз оставам прав за себе си. Колкото и да знам, може би има уроци, които те познават по-добре. Никой на тоя свят не се е родил днес, вчера или преди 10 години. Всички ние сме родени преди стотици хиляди години. Някои от по-дълго време, други от друга епоха, трети от друга планета.
Всички си носим уроците и никак не са малко…
Блъснах грубо Аора, тя се извърна и избяга от мен.
Заглавичканата част в мен ми каза, че ще и мине… но друга част от мен ме притегли към нея. Исках да я догоня, но не можах да я намеря. Минах през хиляди стъпала, криволичещи или глухи улички… Знаех дълбоко в себе си, че не това е начинът.
В последствие се върнах в кафето и забелязох, че съм издирван от местната власт. Нарушил съм бил реда и ще ме водят в затвора.
Опипах челото си имаше червен печат – печатът на беглеца…
Трябваше да избягам и да намеря как да се кача на влака.
ТиДжей отпиваше най-спокойно от своето пиво на нашата маса. Беше с мен, но и не беше с мен. Разменихме погледи. “Tя е добре.” се четеше в неговия спокоен поглед.
Въпреки това исках да я намеря.
Скочих и затичах към бюро “Пътувания”.
Никой не искаше да ме обслужи. Звъннах по телефона на моите хора, вдигнаха ми. Но батерията свърши на най-важното изречение. Връзката и тя се разпадна… Всичко беше срещу мен. Ядосах се и си забих телефона в земята. Взех само сим-а. Можеше да ми потрябва. Старите навици на един обигран наемник…
Знаех или по-скоро чувствах, че Аора вече се е качила на влака и чака последния звън, за да замине. Може би кой знае къде…
Намерих ТиДжей да си допива и с жаден поглед да измерва миньончето до нас. Неизвергнах го от лапите на безкрайното блаженство, в което беше изпаднал и се метнахме в една кола.
Слънчев лъч някакси проби тъмнината. Ослепи ме и ме изкара от самовглъбенноста ми. Изкара ме от тегобата да намеря сам решението.
ТиДжей беше ТиДжей когото познавах от добрите стари времена. Усмивка ведра, спокойствие и вяра в очите, че само хубави неща ще се случват. Скоро не го бях виждал такъв. Трябва да е защото…
Пред колата на предното стъкло се беше появил образ на жена загърната в булото на утринна роса. Слънчеви лъчи и цветя се подаваха от нежните и руси къдрици.
Тя се усмихваше.
Разбрах, че с тая кола няма да стигна до влака, но нещо ме караше да вярвам, че ако последвам нежния образ пред мен, може би… може би ще успея.
Но… тя се беше обърнала и сякаш не ме чуваше. Отдалечаваше се малко по-малко, а Слънчев лъч и усмивка я обгръщаха…
Беше красиво…
Сънят свърши… Седнали в колата с ТиДжей, невидимият ни шофьор и дълъг път пред нас…
Amusika 