Градът на Сенките: Плажът.

Станах рано както обикновено и се запътих към плажа. Исках да поплувам.

 

Слънцето съвсем леко огряваше морската повърхност, а тя самата беше гладка като огледало.
Нямаше нито една вълничка.
Представих си как допирам кожа с водата и започнах да си фантазирам последвалото чувство на блаженство, нежност и отдаденост към морската богиня.
Приближявайки се към водата се спрях. Всичко беше някакси статично. Водата не помръдваше, дали така ми се струваше?
Забелязох черна перка. Помислих, че е делфин или акула. Но не.
Беше някаква смеска между делфин и праисторическо морско животно с големи зъби, но се усмихваше.
Сякаш се забавляваше скачайки и гънейки тялото си, за да направи поредното цамбурване и потапяне.
Имаше много такива животни, които се следваха едно друго. Играеха си.
Имаше и хора в плитчините, които сякаш не забелязваха странните животни. Чудех се дали не ги забелязват или просто не се страхуват от тях.
Чудех се защо животноте не нападат хората. Беше толкова странно да ги наблюдаваш как си играят. Все едно да гледаш акули, които са дошли към плитчините, за да си играят забравили всякакви първични инстинкти за оцеляване.
Аз се бях поизплашил и спрях до брега. Не исках да влизам в морето, ако съществува малкия шанс да ме гризне. И все пак в един момент почти щях да вляза с лек подскок вътре.
Тогава погледнах наляво и видях един човек да пъди едно от тези животни от плажа. Караше го да влезе в морето, а то гледаше тъжно като куче, което бият. Приличаше на морж и на нещо друго…
После забелязох Георги. Един мой приятел още от основното образование. Съседи сме живеем на съседни улици що годе… от време на време се засичаме.
Той също беше дошъл на плажа. Обикновено е усмихнат и весел. Прекалено весел… Но сега изглеждаше така все едно просто е излязал да се разходи. Носеше къси сини панталонки и тениска. Приличаше ми на Георги от 5ти клас. Едно изгубено дете.
Казах му две три приказки, но не успях да го изкарам от неговото самовглъбяване. Той се обърна и продължи да крачи на горе по брега, свел глава гледащ малките песъчинки замислено, тъжно и може би някакси безизходно.
Георги се отдалечаваше и отдалечаваше, а аз полека лека пак отправих поглед напред към морето.

Отдавна живея в града на сенките и знам как работят там нещата. Рано или късно той щеше да намери своето решение, може би аз щях да му помогна, може би някой друг, а може би и нямаше да се случи в този живот…

Морето беше гладко, а последната черна перка едва едва се чернееше на хоризонта. Скочих да поплувам, макар че не исках. Не изглеждаше така живо както преди.
И все пак исках да усетя нежността на водата, допирайки се до кожата ми. А може би просто влязох по навик. Надявайки си, че ще намеря нещо.
Изведнъж се намерих  сред множество хора. Пречеха ми да плувам и да се наслажадавам. Не им се сърдех. Те така или иначе не ме забелязваха. Улисани в своето щастие. Почувствах се малко като Георги. Погледнах към посоката, в която го видях за последно. Но него вече го нямаше…
Ако изгубиш някой в града на сенките, единственият начин да го намериш отново е, ако много силно желаеш да му помогнеш. Но дали исках да му помогна, дали можех да му помогна?

Изпъдих този въпрос от главата си.

Разтърках очи и се събудих.

; )

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google photo

You are commenting using your Google account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s