Deep Blue: По-добрата Част.

Трудно е да си все позитивен, да се опитваш да се запазиш над водата каквото и да става,  каквито и демони да те човъркат и да те те мъчат по малкитe часове на нощтната тъма.

хммм
защо трябва да е толкова трудно. Реторичен въпрос. Тая пуста дименционална война, за която си говорехме много много отдавна с един мой стар приятел. Сякаш беше вчера, а минаха сигурно 5 години. А сякаш са минали 50. Хах как ли пък не xD някой си изкряска.
Спокойно познаваме си се, всички в къщата на бай брадър ти Митьо : д .

Връщайки се на дименционалната война реших, че все пак може би е добре да се опитам да върна и една отдавна забравена техника, която преди години използвах доста често.
Тая техника ми помагаше да забравя за всичко около себе си. Да се филмирам на макс. На мад макс ниво. хехехе ; Д.

“Някой си Георгиев – строители, работници, строеж.” by БаЗаР.

Иначе казано стоя си у нас и гледам през прозореца… дърветата са отдавна заспали своя зимен сън, прехвърчат някакви снежинки, а работниците на строежа пушат цигара след цигара и не свалят вечно сивата омърлушена четичка от лицето си. Улиците са сиви, хората са сиви, нещастни, че не могат да карат бентлита и да излизат с мис Свят. Нещастни, че не са мис свят или пък че нещо ги гложди там отвътре, но и те не знаят какво. Не искат да знаят, че целите се разтреперват…
А някъде там и нещатни, че нямаха силата да бъдат светилата, които искахме да бъдем. ; ( Хммм.

Тая сивота ме вдъхновява. Да си затворя очите и да си поема дълбоко въздух. Даже няколко пъти. Не искам. Но трябва. Хм от какво ли се страхувам? Страх ли е въобще това?
Слизам.

Музиката ме отнася, загадъчна и тъмна като самото морско дъно. Лампичката е символът на надеждата нали така?

Дори и в най-страшния час, светлина, която да покаже пътя, има. ; )

И какво да видя на дъното още водолази, моите водолази… дори не знаех, че са там. Те са моите желания, които толкова отдавна живееха във мен, че ги бях забравил. Те някакси се бяха научили да живеят в най-дълбоките води на собственото ми съзнание. Аз ги бях пратил там в изгнание. В изгнание… в изгнание… В ИЗГНАНИЕ!

Честно казано срам ме е… мислех си, че няма да искат да ме видят. Аз, който ги бях прокудил. Но всъщност те ме наобиколиха, като племе диваци отдавна зазидани зад хиляди килмотетри зелена горска маса, изолирани в собтвения си малък свят. Заопипваха ме, по косата, по гърба… радваха се да ме видят. Дори някакси приятелски ме гледаха, сочеха на горе и ме питаха за светлината. Искаха да им разкажа повече. И аз исках, но времето ми изтичаше.
Бяха щастливи, че ги озарих с малката си лампичка.

 

И така заплувах към голямото светло петно, към повърхността, към моите най-скъпи приятели, които бях оставил там горе. Към моята любима, която знам, че винаги се притеснява за мен, но и ми вярва безпрекусловно. Не исках да я разочаровам, затова и изкачам над повърхността с всичките ми останали сили и със симовла на надеждата здраво стиснат в моята ръка.

Златният билет на Уили Уонка. Златният билет, който може да сбъдва чудеса. Или поне така разправяше самият Уили Уонка. А кой беше той? Никой не знаеше.

Някой би се зачудил какво бе станало с водолазите?
Ами те всъщност като във всяка приказка се трансформираха в красиви, игриви и щастливи делфини. Изкочиха над повърхността да ме поздравят и да ми благодарят, че им показах пътя на горе.

Дори скептичния corrupted enough чичак в мен, ръкопляска най-радушно на това чудо. ПоПрепотил се леко, че няма да доживее дълбока старина. Ахх тии…
Шантава работа е целия тоя клип и музиката към него. Много хора ги депресира, но на мене ми действа много ободряващо. Все едно ставам като един скат. Потъвам и се разтилам разстилаам разстилаам до безкрая или поне ми се иска да го мога. Ще продължавам да се опитвам да се разстилам докато някой ден не взема да се разстелЪ съвсем. : )

Бъзикаме са е : Д
Айде това е от мене малко перифразирах, но все пак изкарах разни полезни неща от клипа. Не вярвах, че ще видя нещо ново скоро в него, но явно сам си се изненадвам.
Поздрави ; )