Идвам и си отивам. Понякога завинаги. Понякога само така ти се струва,но аз съм си все тук.
На пръв поглед всичко изглежда еднакво, статично, спокойно. Това е пътят, по който съм крачил хиляди пъти. Уж е същият. Нещо в мен се опитва да ме убеди, че няма смисъл да минавам пак оттам. Уж всичко съм видял. Но всъщност има. Винаги има. Винаги има разлика с преди. Прашните улици вече не са прашни. Листата вече не са изсъхнали. Боклуците вече не са смачкани. Облаците не са там където бяха вчера. Слънцето огрява красивата жилищна сграда. Днес е червеникаво оранжева. Вчера беше синьобежова. Утре каква ли ще е…
Обичам да минавам покрай пейките. Да съм част от живота на хората. Но само по краечеца да се закачам. Невидим като каспър, да докосвам съвсем невинно техните истории. Поглеждам към тях и си мисля “Ако бях истинско момче можех да се усмихвам с тях. Да се смея на техните истории. Можех да съм част от тях и те да са част от мен. Но пък… нямаше да мога да съм част от другото.”
Вече не е ден, а е нощ. Звездите са моите приятели. Колко интересни истории сме споделили for soo long. Аз тук долу, а те там горе. Поглеждам пак надолу и виждам короната на любимият ми бор. Той е моят дом. “Honey, i am hoomeee!” провиквам се аз. Черната трева е естествено мекият килим, на който седя, а мравките които ме гъделичкат по пръстите са моите домашни любимци. Хех. Забавно е да се оставиш на това животинче. Унасям се нещо. Виждам някой да се приближава в далечината. Картината става все по-ясна. Оу това е приятел. Стар приятел. От време на време се разминаваме в коридора, но рядко си казваме по нещо. Все бързаме. А така ми се иска да спрем и да се спогледаме. Да се гледаме безкрайно. “Кажи му здрасти”, ми казва майка ми. “Не е възпитано да се взираш така в хората”. Няма как да откъсна очи от него толкова ми е познат от някаде. Виждал съм го и преди. Изглежда като всеки друг. Коса, ръце, усмивка…Най-накрая се сетих. Очите никога не лъжат. Това съм бил аз. ; )
Amusika 