Доза патриотизъм

Краката ми са черни, днес изкачвахме някакъв скален манастир. Отидох с джапанки, глупакът аз. Хаха. Няма как трябва си трейнинг. Сигурно на времето ей така са го качвали и светците… По-рано днес минахме през Сливница. Не булевардът…. Имало град сметни. : )

Красивите рози в центъра на град Сливница.

Огромен червеникав монумент се извисяваше над съседния град. Нещо с Г беше.. Кофти не ме бива много да помня имена, нито да съм патриот. И все пак ми домъчня за всички хора, които са се били и умирали в сръбско-българската война от 1885 година. На тези герои беше посветен този паметник.

Пантеон “Майка България” в село Гургулят.

Един пуст хълм. Изгоряла суха трева, облаци редуващи се със слънчеви лъчи. Няма жива душа наоколо. И в края на хълма стои като пирамида, или може би по-скоро зикурат, някак си самотно това голямо червеникаво бетонно здание.

Паметника приличащ на пресечена пирамида.

По средата в далечината на солидната 25 метрова сграда се издигаше статуя на войн. Така си мислех, но нещо ме караше да се съмнявам в предположението си.

Тъжната фигура, сключила ръце на сърце.

Приближаваме с преклонена глава и бавна крачка, а стотиците лястовички, които си играеха и кацаха по фасадата без видима причина, църкаха и пъркаха около нас. Все по-ясно различавах западналия монумент построен в далечната 85 година и реставриран с някакви жалки парички прз 2004.

Стотици накацали лястовички по стените на Пантеона.

Не беше войн, а фигура на жена. Майка България, майката, съпругата или сестрата вечно чакаща брата, съпруга, сина да се завърнат. Едновременно страдаща, но и преклонена пред подвига на хилядите мъже….

Жълт Камшик.

Майка ми набра някаква много рядка билка от това място. Помислих си, че не е много добра идея. Мястото има тежка и нажежена енергия. Все пак са умирали хора, борейки се за поредната кауза на някое правителство. Но пък какво толкова…може би не е случайно, че именно тука расте.

Замислих се, че всички пирамиди, гробници, могили, в които лежат тракйиски царе, египетски фараони или просто хора, борещи се за нещо, в което вярват, имат това усещане. Усещане за миналото величие, страдание, падение или възход, а ние съвременните посетители сме винаги като едни чужденци , едни наблюдатели, просто туристи… правим си селфита, смеем се и се бъзикаме едни с други и се радваме на поредната посетена дестинация… а тези места имат очи, имат душа… без много много да съзнаваме колко много лични истории лежат на това място.

Такива са времената, хората, света: един забързан водовъртеж от чувства емоции, правила и някаде там едва межделееща се доза сантименталност, псевдо уважение и бавно умираща признателност към изминалите поколения.

Да живее България…