Cцената започва с младия Уилям Уолъс, който стои пред гроба на брат си и на баща си. Бойци, които са умряли в битка за свободата си. Отвъд всякакви символики сцената е достатъчно трогателна, защото показва на зрителя поредната жертва на войната – не просто загубата на два живота, но и емоционалният удар, който бива нанесен на младото момче останало сирак в един миг.
Но за да усиля ефекта на сцената, аз я разглеждам чрез символиките: самият аз стоя пред гроба на емоциите ми, които са били наранени.
Поредната жертва, която принасям след битка с реалноста. Но колкото и да скърбя, колкото и да ми е мъчно за тях, момичето, което ми поднася цветето, символизира както съпричастност с болката ми, така и надеждата, която винаги е с нас и винаги ни води напред.
Напомня ми, че въпреки болест и беда винаги усмивките на хората около нас, красотите, любовта са нещо, което не умира. И то ще издържи срещу всяка изненада, които ни поднася реалността, ако не спираме да вярваме в доброто.
Въпреки затворените сърца на хората – на притятелите ни, на близките ни, на непознатите, но въпреки това “познати” хора, въпреки всичко което губим всеки ден и това, което ще изгубим, никога не бива човек да забравя, никога не искам да забравя, че любовта, състраданието, истинското приятелство са на една ръка разстояние, на една усмивка…на едно цвете.
Момиченцето е символ, на това, че каквото и лошо да ни сполети колкото и тежка и безнадеждна да е ситуацията, колкото и да сме изгубили, то винаги ще бъде там за нас, поднасяйки ни цвете или усмивка, напомняйки ни, че не сме сами.
Никога не бива да го забравяме, защото сърцата ни се обвиват зад бетонни стени и ставаме по-безчувствени, по-реалистични, по-центирани около собствените си проблеми и тяхното решение, ставаме по-мнителни и по-недоверчиви.
А ако човек спре да вярва в човечеството, то той малко по-малко и незабелязано се лишава и от красотата на света, на споделената любов, както и на надеждата, че дори всичко да изглежда безнадежно винаги има изход и е точно пред нас.
Тази сцена ми го напомня всеки път когато го забравя.
И това ме кара да се трогвам от факта, че отново съм го забравил. Отново съм допуснал реалността да замъгли сърцето ми, и е дала сила на волята и на разумът ми.Важното е и двете да съществуват и нито едното да не взема голям превес. Важното е мир да има. ; )
Сцени като тази ми напомнят, че усмивките, щастието, съчувстивето, надеждата, нежността са винаги около нас и ние избираме дали да ги видим, да се спрем и да им отдадем внимание.
Ние избираме да свалим гарда и да приемем с отворени обятия чувствата.
Затова и човек не трябва да забравя, че той развива силата и уменията си, за да защитава и да дава път на тези чувства, а не за да се “качи на трона на света” и да управлява безчувствено студено и жестоко.
Благодаря ви за вниманието.
Amusika 