Реших да изпратя годината с една сцена, посветена на всичко, което загубихме през нея – хора, близки и далечни, емоции, надежди. Но всяка загуба и всяка болка винаги правят път на ценна реализация за нас самите, дават ни нови надежди и цели, за които да си струва да се борим, да се усмихваме и да не забравяме, че сме повече живи от колкото мъртви.
Коментарът ми ще е върху реализацията, която героят Николас Д. Уолфууд прави преди да умре след като е ранен смъртоносно. Сцената е от анимето Тригун.
Преди да изкоменитрам репликите на Николас, ще спомена, че анимето се върти около една централна философска дилема:
Как можеш да помогнеш най-ефективно на хората около себе си?
В анимето става въпрос за това как мистериозно силен герой на име Ваш Турнадото иска да спаси своя кривнал от правилния път брат, като по пътя до неговата дестинация се е зарекъл да не убие нито един човек.
Самата философия на Ваш се върти около идеята, че той обожава красотата на света и цени всяка маргаритка и всяка усмивка, обещал си е, че няма да нарани и да разруши нищо и никой. Въпреки обещанието му, обсотятелствата са такива, че винаги оставя жертви след себе си. Вътрешно скърби, но все пак никога не се предава и не спира да вярва в своята кауза. С хода на анимето тя търпи известни промени, но главното е че той служи на красотата на света и защитава безвъзмездно всеки, който е част от тази красота.
Проблемът при тази философия, е че човек жертва личността си в името на общото благо. Той изгубва част от самоличността си, за да може да развива своята сила, за да компенсира слабостта на човечеството.
Той живее като герой тъй като жертва собственото си щастие.
От другата страна е героят Николас Д. Уолфууд, който по професия е свещенник и се грижи за деца от сиропиталища. И той иска да защити красотата на света,но за разлика от Ваш, той смята, че ако някой му се изпречи на пътя е по негова собствена вина и ако този някой умре, Николас не е виновен.
Тоест той би убил някой, за да защити своя идеал.
Като цяло, за да може човек да живее с философия подобна на Ваш, то той трябва да живее за мига, без да анализира всяка ситуация и без да се опитва да следва разума си, а по-скоро сърцето си.Затова и Ваш е толкова чуствителна натура, защото той винаги следва сърцето си.
Докато Николас от своя страна е пълна противоположност на Ваш, а тази противоположност се изразява в това, че той винаги планира и предвижда изхода от битката, но този подход за съжаление е обречен на провал, поради обстоятелствата, в които живеят всички тези хора.
Тази дилема ме гложеше и мен дълго време, защото и двамата герои
искат да помагат на близките си и на хората, но го правят по различен начин. Единият жертва себе си и своето щастие – Ваш, а другият жертва хората, които му се опълчат, уж запазвайки личността си, но тайно малко по-малко убива човешкото в себе си. И в двете има истина и в двете има риск и избор.
Аз съм фен на философията на Ваш, в която живееш за мига и реагираш както сърцето ти подскаже, но едновременно с това уважавам и ценя също философията на Николас, защото чрез нея човек не се пръска по шевовете да помага на целия свят и освен това си формира план за действие.
И точно тук Николас прави своята реализация, че въпреки, че е свещеник той е убивал толкова много хора, че буквално няма как да има прошка за него.
След това въведение сцената започва с кратка, но смъртоносна схватка между Николас и неговия учител, който го е възпитал в сиропиталището (тъй като и той е бил изоставено дете).
Николас побеждава врага, но запознавайки се по-добре с философията и характера на Ваш си задава следните въпроси:
“What is the best choice?
Is this good enough? Is it ?
This is… all i can do.”
Кой е най-добрият избор, който мога да взема?
Дали да го оставя да живее?
Дали няма да убие някой невинен човек?
Дали няма да ме застреля?
Дали ако го оставя да живее е достатъчно?
Всички тези въпроси са продукт на философията, с която до сега е живял Николас, но след запознанството си Ваш, той осъзнава, че ако човек не си задава постоянно всички тези въпроси, а се остави на това, което му подсказва сърцето и душата, тогава отговорът е много по-лесен и ясен:
“Това е всичко, което мога да направя…”
“Ah, that felt good.
May you go with God’s protection.”
С тези реплики, Николас решава да не застреля своя опонент и тъй като от много години не е оставял противник да оцелее, той се чувства пречистен. Той се чувства като истински свещеник, защото зад свещеническото расо се крие именно идеята зад опрощението.
С тази мини сцена някой път самият аз си припомням как съм имал възможността да нараня някой, но в последствие си спомням как съм свалял оръжието. Много хубава сцена е, защото учи на смирение, на прошка и на човечност и морал.
Суровата, но справедлива реалност се срутва върху Николас, който бива застрелян от неговия учител, обладан от по-висш ум.
Чрез тази смъртоносна рана, авторите искат да ни покажат, че това да си убивал не може да мине безнаказано и за всяко действие има последствие.
Следващите реплики са именно самоанализ и някаква форма на себеразкаяние за грешките, които Николас и дори ние хората правим.
“In spite of my profession.
I’ve never actually made a confession.
I justified my actions by blaming it on the times…
…saying I did it to protect the children.
I took many lives, thinking there was no other way.
My sins are too heavy…
… too heavy to ever atone.
still…
… i feel really happy with myself today.
it Can be done.
Once you stop to think about it…
… there are plenty of ways to save everyone.”
“Why didn’t i see that?”
Дори умирайки, той успява да прозре истината: че има спасение и че винаги е било на една ръка разсотяние – идеята зад прошката.
“… чувствам се наистина щастлив днес”
“Може да бъде НАПРАВЕНО.”
“… когато спреш да мислиш как…
… има толкова много начини да спасиш всички”
Зад тези реплики има много истини, част от които са и това, че за да може човек да помага на ближните и на хората, той трябва да бъде себе си, трябва да може да се фокусира в това, което прави.
Да бъде по-добър човек и така ще бъде и по-адекватен “спасител”.
А въпросът: “Как можах да не го видя това?”
Мога да ви кажа, че всеки човек има униални по себе си парадокси, които лежат в него.
На скоро намерих една от моите плетки и когато разбрах къде съм се объркал, мога да ви кажа, че си зададох същия въпрос. ; Д
Обикновено са очевидни истини, но не искаме да си ги признаем, защото всъщност тези реализации ни причиняват болка, а ако не искаме да ни боли трябва да се променим.
Проблемът е, че промяната изисква някаква доза болка – тъй като излизаме от комфортната си зона.
Затова и ние хората дори да видим свеите грешки се опитваме да ги забравим, но истината, е че ако човек се опита да прегърне идеята зад промяната, така той ще се почувства много по-жив, енергичен, изпълнен с воля и амбиция и на последно място смисъл.
“That tastes good…”
“I’am sorry my honey
if i am reincarnated…
… i’d like to live somewhere
where life is easier.
Somewhere with nothing but peaceful days…
…Somewhere with no stealing nor killing…
…Eden.
In Eden, I…
… I’ll live with him and the girls, and…”
Обикновено когато си пусна тази сцена, най-често е именно поради тези реплики. Те винаги ме карат да си кажа и аз като Николас, колко би яко би било, ако можеше човек да живее в спокойствие, без войни, без кражби, без нещастия – Еден или Раят.
Спокойствието, с което говори Николас, меката зелена трева, песента на птиченцата, приятелите, децата, нежната мелодия всичко това ми позволява да се пренеса и аз за тези 10-20 секунди, на едно по-добро място. Позволяват ми да си помечтая.
“No! I don’t want to die!!
I still have so much to do!
I want to stay…
…with them!”
“Was I… ?
Was i wrong?
Does this mean i was wrong?
i guess it would be presumptuous
to ask for forgiveness.
I can’t stand it.”
С последните реплики ставаме свидетели на агонията на Николас, който се бори за последни секунди живот, задавайки си един от най-важните въпроси:
“Грешно ли живях този живот?”
Ще оставя на вас да помислите по този въпрос.
Като някакво обобщение мога да кажа, че дори да нараняваш себе си, ако се чувстваш достатъчно щастлив от живота, който водиш, рано или късно вселената, господ или приятелите ти ще го забележат и по един или друг начин ще бъдеш възнаграден. Дори никога никой да не разбере, сам ще знаеш, че си живял живот, в който не си компромизирал с принципите си, с това, което ти казва сърцето и душата ти.
Който иска може да прегледа сцената в интернет. Няма значение толкова дали сте гледали анимето или не, по-скоро ви я давам, за да видите как размишлява и как се самоанализира Николас Уолфууд в последните мигове от своя живот:
Благодаря ви за вниманието.
Amusika 