Поредната сцена, която смятам да ви представя днес е от изкуството на игрите. Тази игра е една от най-известните поредици казва се Metal Gear Solid.
Не съм я играл никога, но отново намерих видео, което добре реознира с подтиснати чувства, затова и я използвам. Въпреки кървавата снимка, в клипа няма толкова страшни или гнусни сцени, колкото може би изглежда.
Това е може би една от последните сцени, с по-негативна атмосфера, които ще коментирам, защото смятам, че покрих почти всички фундаментални емоции – тъга, болка, гняв, мъка, раздяла, безнадежност, липса на вяра, изоставеност, изолираност, самота. Обикновено използвам най-силните емоции, за да си нацеля точно мястото на проблема, в последствие използвам мини сцени или песни, които не са толкова известни, за да доразвивам атмосферата, която искам да поддържам.
Затова и не коментирам по-ъндърграунд изкуството, защото според мен и то е тръгнало от големите имена. Освен това якото е човек, сам да търси и да намира своите сцени, защото така опознава себе си и малко по-малко разбира с какво е различен и по-какво си прилича с останалите хора.
Пепелта, изгорелите останки, тъмната катина символизират болката и тъгата в мен. Почти същата символика ви представих в предишната сцена с Артъс, където снега и леда, виелицата и тишината описаха тази картина на вътрешно разрушение и емоционална пустота.
Ако някой иска да прочете повече за коментарът ми на трейлъра на студеният крал Артъс от World of Warcraft това е линк към статията -> link.
На фона на разрушението войникът, който крачи бавно и тежко олицетворява личната ми болка – той е волята, с която продължавам да живея въпреки, загубата, която поемам на емоционално ниво. Тази сцена както и всички останали имат своето място в емоционалната ми и волева тренировка, тоест колкото и тъжни или безнадежни да изглеждат те са част от методологията да покрия всички чувства, които спят някъде в мен.
Сцената, в която войникът стои с гръб и пламъците горят пред него е отново символ на тихото страдание, което вече съм свикнал да поемам.
Всички войници са всички цели и мечти или всички причини поради, които живея и те отдават чест на емоциите, които са жертвани, за да мога да стана човекът, който съм.
Откъсът от текста на песента:
” And the ashes are all cold now no more bullets
and the embers are dead
Whispers in the air tell the tales
of the brothers gone
Desolation, devastation
what a mess we made
when it all went wrong”
добавя към символиката – пепелта е вече изстинала, студена – емоциите са вече мъртви, емберс – огънят в очите вече е изтлял – настъпва гробна тишина и самота, братята са загинали ( емоциите, чувствата, надеждите, хората, в които сме вярвали )
“кога всичко се преобърна?” – безнадежден вик към реалността и към Бог – … защо трябва всички да страдаме…
Праха на избитите братя по лицето ми, е символ на това, че признавам в тиха скръб пожертвани емоции. Те никога няма да бъдат забравени и ще продължа да живея и заради тях.
” Watching from the edge of the circus
for the games to begin
Gladiators draw their swords
form their ranks for Armageddon…”
Моментът, в който лицето е кърваво червено и пламъците са на фона му, това е преход от признаване на емоциите – тиха болка, тъга, меланхоличност, тишина и безкрайно мълчание към активна болка, гняв, безжалостна битка, болезнена борбеност – кръвта по лицето символизира личната саможертва и непреклонност пред проблемите, колкото и разрушителни да са те за нас.
А припевът активира още повече тази картина:
” I am nuclear, i am wild
i am breaking up inside
A heart of broken glass,
defiled…
Deep inside
the abandoned child”
Войниците, които стрелят безмислостно, варварски и дори за удоволствие са просто марионетки на реалността – войникът, който крачи зад тях, командвайки ги
безмълвно. Тъжното в тази картина, е че навсякаде около нас сме заобиколени от тази безчувственост и невидима агресия, но стоим безучастни, защото съзнаваме
колко сме малки в ръцете на реалността, това ни парализира и ни кара да се разпадаме бавно и незабележимо. Затова и е добре поне в сцени като тази да си напомняме, че дори да сме “толкова незначителни” ни пука за нещастието. Нека и то да бъде гориво за нашия двигател и да допринася за борбата ни към по-добри времена.
Сцената, в която поставям качулката на главата на човека с очилата е символ на това, че искам да заглуша сърцето си и това, което ми крещи, защото знам тайно , че то е право… Тази символика се подсилва от редовете – “deep inside the abandoned child” – изоставяме чувствата, защото реалността винаги е по-силна и няма какво друго да сторим, така сме научени, че за да успяваме ще има болка и ще трябва да жертваме частици от себе си, от човешкото в нас, от душата ни.
Момента, в който войникът забива ножа в себе си е моментът, в който за пореден път избирам да поема болката, защото знам, че тя е част от мен и дори да ме разрушава вече съм свикнал с нея, нека аз да поема ударът, а не някой приятел или човек, който е бил “просто” насила накаран от реалността да и служи. Аз съм приел, че тази болка е част от пътя ми да стана истински човек, съзнателно съм взел това решение.
Тъжният напев ми напомня за хората, които се борят срещу неправдите на света,
жертвайки собственото си щастие, напомня ми за героите, за революционерите, за майките и бащите ни, за всички, онези, които поемат част от невидмия товар в името на по-доброто утре.
Отново тази картина е символ на липсата на надежда и на помощ – хората са се превърнали в хищници, убиващи за удоволствие и наслаждаващи се на чуждото
страдание и болка.
И тук текста на песента пее именно за това –
” Desolation, devastation
what a mess we made
when it all went wrong?”
Кога се првеърнахме в такива бездушни същества ?
Поредната покъртителна сцена, на която ставам свидетел е на жената олицетворяваща подивялата емоция в мен, която иска да оцелее на всяка цена, затова и тя се нахвърля безмилостно и безпощадно на всеки противник, унищожавайки го на мига. Тя е символ на последните искрици от истинското в мен, които искат да оцелеят.
Последната сцена е кулминацията на болката ми – войнъкът коленичил в разруха, изцапан със своята собствена кръв и тази на враговете си. Последният нечут ням стон или крясък е именно синоним на невидимата болка, която крещи в мен.
В едно изречение тази сцена и други като нея най-дълбоко резонират с болката ми, когато съм давал всичко от себе си за дадена кауза, но отново реалността се е изплюла в лицето ми. Става въпрос не толкова за усилия и воля, която съм полагал, а по-скоро за надеждите, които съм таил и вярата, която отново е била подложена на изпитание, но е била пречупена в един момент.
Тази сцена олицетворява именно невидимата болка, която човек изпитва, затова и тя е една от неизменните части от моят арсенал срещу проблемите, трудностите, които срещам по пътя си гонейки целите, мечтите си и дори идеал.
Amusika 