Много от клиповете на рамщайн преливат от символики, които човек, може да откара към собственият си живот. В случая ще коментирам песента Sonne, защото нейният клип най-силно представя връзката на съвременния човек с реалността, която едновременно го обгрижва, но и го заставя да ѝ служи. Цялото творчество на Рамщайн има много силни послания и затова го харесвам, но за съжаление тъжната истина, която дават на хората в завоалиран вид, е че няма измъкване от реалността, и че винаги ще останем нейни роби. А това според мен е въпрос на нагласа, на личностна мотивация и на достатъчно силна философия.
Клипът започва с тежкия труд в „мината”. Това е една от най-неблагоприятните професии, в които човек е подложен на нечовешки условия на работа. Тази черна, пропита с пот, болка и мъка атмосфера е препратка към подтисната личност на всеки човек участващ в съвременната цивилизация – постоянно къртене, разпадане, бъхтене, чукане, размазване, самоунищожаване, което хората си причиняват, за да успеят да продължат своето съществуване. Животът е представен като едно мъчение и страдание, което никога няма да спре, защото самите ние сме емоционални роби на реалността и това, което тя ни кара да вярваме е, че сме тук, за да оцеляваме. Може би е добре да отбележа, че под “реалността” визирам ежеднените човешки дилеми като раздялата с нещо скъпо, липса, проблеми от всякакъв род, нещастие, неразбирателство и тн.
В този ред на мисли, ако човек е просто примирен с реалността – с нещастието, тогава той се превръща в безжизнена маса от плът и кости, защото е изгубил смислена причина да живее, но в случая – погледите на работниците са изпълнени с твърдост и дори някаква форма на решителност,
което е признак, че въпреки трудността искаме да спечелим благоволението на реалността, искаме да сме част от нея и от благата, които тя ни предоставя, колкото и лимитирани да са те. Животинското в нас иска да се нахрани, за сметка на духовната ни либерация.
Ябълката символизира плодородието, но това, че е голяма и красива, червена и приличаща почти на изкуствена такава, е символ на фалша и на привързаността ни към повърхностната красота, но не и на истинските ценности, които стоят някак си „настрани ” или в ъгъла на масата.
Снежанка е олицетворение на красотата, нежността и грижовността, но в този сюжет тя е представителка на реалността, която се е превърнала в наш господар и зад погледът, с който тя ни удостоява е скрито предупреждение да си знаем мястото.Размяната на погледи между нас и нея е символ на желанието ни да я притежаваме, но едновременно и тя да притежава нас.
Златото, за което сме се трепали толкова усърдно, е поето с пренебрежение и ни най-малка капка съчувствие – знак, че сме просто една непотребна твар пред реалността.
Ударът, който Снежанка ни нанася символизира мазохизмът, който ни достатвя удоволствие или желанието да бъдем наказани от красивата реалност, която отвътре е звяр и едновременно показва истинското си отношение към нас.
Всяко малко късче злато е възможност да бъдем забелязани и да бъдем “сладострастно напляскани”.
Грижите ни към Снежанка влизат в контраст с окаяния ни вид, което е поредният символ, че сме абсолютни роби на системата.
Разсеяното избърсване на ябълката е символ на незаинтересоваността ни към истински красивото в света, и към малките красоти, и показва колко точно зависимостта към изкушенията, и към силните емоции са ни направили “кучка ” на реалността.
Снежанка сяда като крал на своя трон, което влиза в абсолютен контраст с благия облик на истинската Снежанка, за която всеки един от нас е чел в приказките.
Златото е наркотика, който реалноста си инжектира. То е символ на надеждите и мечтите на хората, болката примирението и изпразненият от смисъл човешки живот. Целият процес иска да ни покаже, че е непревилен, но едновременно с това е нужен и е дори пристрастяващ, за да може системата да оперира колкото е възможно „по-правилно”. Затова и ние си затваряме очите, но този непрестанен цикъл е като един театър, чиито сюжет винаги би довел до злощастния край дали на системата, дали на хората.
В крайна сметка самата система е плод на човешкия ни стремеж да имаме по-добър живот, затова може да се каже, че тя не е толкова зла или виновна, колкото целият клип се опитва да наложи. Но за да запазя тона на песента, няма да я защитавам или да излизам от рамките на „негативния” портрет.
Възбудата и удовлетворението на Снежанка са нашата награда за изкопаното злато.
Червената обувка и мъжкарски вдигнатият крак на масата изместват ябълката – символ на сила, на зависимост, на влияние, на власт, които и в реалността изместват ябълката – плодородието, красотата, честният труд, който допринася за истинското щастие.
Луната- и цялото стълкновение – прилича на библейска картина на Исус и неговите ученици, в случая значението е изопачено в полза на реалността, която ни “обгрижва истински” и е като наша майка, жена, вдъхновение, цел и причина за нашето съществуване и едновременно с това ние самите искаме да бъдем нейните деца.
Спринцовката и „приспаната” Снежанка – са символ на самоунищожителния цикъл, който ние хората си създаваме винаги, някак си невидимо, преследвайки силните чувства и емоции, които не са били направлявани правилно от нас, а това води до неиминуемия крах на системата. Ако човек живее по инерция никога не знае какъв би бил резултата. Самата тя е част от нас и ние от нея и винаги както тя има отговорност ние да се развиваме повече, така и ние имаме нашата отговорност тя да просперира, но в баланс.
Ябълката е символ на невидимата вяра, която макар и винаги бутана под килима си остава нашата последна надежда за спасение. Ако направим съпоставка с миналата сцена – полирането на ябълката – се получава контраст, в който си личи, че когато сме добре и сме в комфорт, тогава забравяме за надеждата, защото тя ни е “непотребна ” имаме си малкото щастие, което ни кара да знаем, защо съществуваме, затова и я поизбърсваме с някакво пренебрежение или нехайство, но когато се разболеем или изгубим работата си или семейството си, тогава ставаме “истински” вярващи и изтупваме вярата, надеждата и любовта от ръждата, която са хванали.
Мрачната картина – тъжната мелодията, момичето, което сякаш плаче, нежно падащите снежинки, увяхналия пуст пейзаж, тъмното небе както и сбръчканото, изсъхнало дърво са символ както на нещастието, което ни е сполетяло, така и може да бъде символ на постоянната дупка, в която нашето аз се намира. Човек може да изпита чувство на обреченост и на безркраен мрак и болка, но едновременно с това ме кара да се замисля и за красотата, която си отива от моя живот, или за емоцията, която е останала неразбрана в мен.
Смъртта на Снежанка и сълзите както и печалният и повяхнал вид на всички „джуджета” влизат в контраст – спомняме си, че „дори да сме толкова бити от реалността, все пак поне имахме някакво щастие, до което тя ни позволяваше да се докоснем, а сега когато тя не властва над нас дори това нямаме.” Това чувство на загуба е внушено много майсторски в този клип и в почти цялото творчество на Рамщайн. Човек може да забележи, че това е централното послание, което се крие в мрака.
Погледът отправен нагоре към небето е символ на последният ни зов към силите отвъд нас самите, към Бог или към всяко нещо, което може да съживи Снежанка. Тя е давала смисъл на нашето същестуване, макар и парадокса да се крие именно в това. Потта на челото, всяко замахване на кирката, дори малките радости, които сме откривали в това да намерим късче злато ще ни бъдат отнети и зад всичко това има толкова много ирония, но едновремнно с това се прокрадва и злокобната истина.
Въпреки емоционалната причина поради, която гледам такъв тип изкуство, ще изкоментирам и философкоското отражение в няколко изречения.
Събуждането на Снежанка и повтарянето на целия цикъл на живота ни оставя с два извода:
Личностна свобода, в която си отговорен за собственото си щастие, но в услоявията на реалността никога не знаеш кога ще бъдеш изненадан от нея, затова и постоянното развитие на личността е най-сигурния подход да си подготвен за неочакваното. Докато при другият избор –да си зависим от реалността, тогава човек плаща за мира с труд и с покорство, и на пръв поглед изглежда по-добрата сделка, но с времето осъзнава, че свободата, която е изгубил е най-ценното нещо, за което си е струвало да се бориш. Дори в клипове, като този всичко да клони към безкрайната ни връзка с реалността, човек винаги има избор дори и труден такъв.
Обикновено, когато се чувствам подтиснат от реалността и от това, колко работа трябва да свърша или защото съм пренаписал философията си или защото, реално съм осъзнал, че нямам толкова добри умения, колкото би ми се искало, или пък защото просто се чувствам, смазан на емоционално ниво, тогава тези клипове резонират добре с болка или невидимо примирение, че винаги ще бъдем стъпкани от реалността.
А истината, която съм открил, че работи добре за мен, е че е добре, човек да си напомня, за тези мигове, в които е паднал, защото те сякаш разбират за нашите несподелени чувства, лекуват му разочарования или големи очаквания и надежди, на които е разчитал. С една дума напомнят ни, че сме се борили за нещо красиво и смислено за нас, а това дали ще се примирим или не, е въпрос на личен избор и на достатъчно силна философия.
Моята философия комбинира подобни сцени както и всички останали, които съм коментирал, както и следващите, които планувам да изкоментирам. Тоест всичко работи заедно и за всичко има място под слънцето.
Ако избереш да вярваш в себе си, може да останеш сам и неразбран, но ще си много по- наясно, за какво се бориш, дори и в условия на реалност, докато ако избереш да си зависим от реалността, тогава мечтите и желанията, които човек преследва в такива условия са осъдени да бъдат лимитирани, защото човек е убеден, че реалността е по-силна. На мен винаги ми се е струвало, че човек не разполага с този избор, защото на пръв поглед е поставен от самото си раждане в рамките на системата. Изглежда като по-силният и логичен избор, защото и почти всичките ни познати и приятели са “приели” или “подписали” този взаимен договор много отдавна, и така реалността изглежда непобедима. Но един от начините е именно да вярваш в себе си и да преследваш своите убеждения, като едновременно се опитваш да ги интегрираш към цивилизацията, в която живеем – отстояваш себе си и личните си мотиви без да нараняваш никой и без да заплашваш сигурността и спокойствието на другите, което не означава, че си сам или, че трябва да си изолиран от системата, но означава, че нивото на разбиране от социума към теб, може да бъде на по-ниско ниво от твоето, което не бива да плаши никой, който е тръгнал на път да опознае себе си или пък е решил да гони целите и мечтите си. В крайна смекта, всеки човек намира някаква истина, която да работи за него, въпросът е колко е доволен от отговорът, който е намерил, затова и безкрайното преследване на идеята зад това, да бъдем перфектно разбрани от хората както на емоционално така и на целево ниво е доста трудна за постигане и е възможна, ако всеки участващ е взел самостоятелното решение да намери себе си. Ако човек разчита някой да му даде отговорът без той да се е потрудил да го открие за себе си, не е невъзможно разбирането, но когато човек прекара всичко през собствената си призма, тогава изпитва лично удовлетворение и не на последно място запълва повече и по-силно празнотите в собствените си пролуки, които е оставил да подкопят земята под краката му.
С едно изречение мога да кажа, че този клип и всички символики в него ги използвам, когато имам нуждата да призная емоционална болка в себе си – това е част от процеса на лекуване на подтиснатите емоции в нас. Всички философски завои, които направих for the sake of this article не са ми главна цел и са плод на личните ми търсения на истина, която работи най-добре за мен, затова и не задължавам никой да вярва в моите убеждения.
И накрая ще споделя, че често в изкуството има общи тематики – подтиснатите ни емоции, сянката ни, любовта, тъгата, загубата, мъката, болката, неразбирането между хората, борбата, надеждата за по-добро бъдеще, вярата в нещо отвъд нас или в нас самите. С една дума всички човешки ценности. И набирайки се на тези общи тематики, човек може да ги оцвети със собствените си спомени, мисли, чувства и емоции.
Може би образно казано ядрото на нещата е едно и също за всички – коренът и стъблото на едно дърво, а всички клони и листата, са лично нашата интерпетация, за живота.
Това ни различава и е причина всеки да е уникален в начина си на изпитавне и на чувстване и дори на разбиране, затова и символиките, които аз виждам имат общ корен, но на мен биха ми повлияли една идея по-силно, защото аз ги оцветявам в моите цветове. Но това, не означава, че не мога да се боядисам във вашите цветове и да ги изпитам. А с опита и натрупания километраж преживяванията стават още по-мощни. Лудници на кратко. : D Малко философско го откарах, затова прощавайте.
Благодаря за вниманието.
Amusika 