Всеки ден всеки един от нас е принуден да се бори за щастието си, усещайки как малко по малко частица от истинското ни аз си заминава. Открил съм, че сцени като тази могат много силно да резонират с вътрешната ми мъка и болка и да трансформират подтиснатите ми чувства в надежда, оптимизъм и дори да ме мотивират да се боря за това, което обичам.
Сцената с усмихната женица е символ на това, как нежното и красивото е имало шанса да вкуси от свободата, но жалната мелодия на фона й подчертава, че реалността взема жертви без да подбира, че в този свят, ако си решил да ѝ се опълчиш, ти ще си следващият. Ти си този, който избира дали да живее без окови на врата, но и с постоянното усещане , че нещо те наблюдава, че нещо те дебне и чака да дойде подходящият момент, за да те удари точно когато най-малко очакваш.
Тъжната и тежка музика са вестоносците на злата реалност, която винаги дебне от някъде. А в този свят на агресия и на потъпкани човешки ценности, тя се крие зад всеки къс земя. Забавеният каданс влиза в контраст със забързания ход на военните машини, а Риктус е символа на реалността, която винаги ще ти напомня, че е една крачка пред теб, винаги ще те издебне предвкусващ глъдката свобода.
Музиката олицетворява безнадежността и обречеността и предвещава злощастния развой, а безмилостната, изпита до последна капка човещина фигура на Риктус, карат Нукс да осъзнае силата на реалността, паяджината с която е заплела всичко. Той осъзнава, че неговият час е ударил, но тогава и взима решението да спаси човешкото от лапите на последните последователи на системата.
“Witness me” –„Помнете ме…” са последните думи на Нукс. Мъката в очите му е белег на това как едва вкусил свободата той избира да жертва себе си в името на по-висш идеал – живота на другите. Избор, който винаги е пред всеки един от нас, но малко хора биха последвали, не случайно такива хора са герои и заслужават нашият поклон.
Сблъсъкът, разхвърлените части и тъжният вой на китарата са погребалният химн, с който казваме последно сбогом не просто на един герой, но и на частица от нашето аз.
Избрах да коментирам тази сцена, защото за мен тя е една от най-силните в целият филм, напомняйки на зрителя, че колкото и „изгубен” да си винаги имаш реалния шанс да намериш себе си, така както Нукс намери себе си в последните мигове от своя живот – чрез това, което правиш за себе си и за другите.
Amusika 